Преди три години стоях като парализирана на летището в Канкун. Взирах се навън, опитвайки се да разбера дали това, на което току-що бях станала свидетел, е истина. Може ли възпитанието да бъде толкова ефективно? Може ли децата да бъдат толкова услужливи и да проявяват уважение? По-точно: забравила ли е западната култура най-добрия начин за това как да бъдеш родител?
Предният ден посетих семейства в село на маите, сгушено на полуостров Юкатан. Юкатанските маи са местните хора в региона. Прекарах часове в разговори с майки за това как отглеждат децата си и наблюдавах уменията им в действие.
Това, което видях, промени цялото ми разбиране за това какво значи да си родител. Майките се отнасяха към децата по начин, по който родителите по целия свят са се държали с децата си в продължение на хиляди години – начин, който родителите в западната култура също са възприемали някога. Вярвам, че този подход може да бъде спасителният пояс, от който родителите се нуждаят точно сега, когато навлизаме във втората година на пандемията.
Наричам го “TEAM” (togetherness, encouragement, autonomy and minimal interference) метод, заради четирите му основни елемента: заедност, поощрение, автономност и минимална намеса. В комбинация тези елементи свеждат до минимум конфликтите и насърчават сътрудничеството – две неща, които се налага да приложа по отношение на избухливата ми 2-годишена дъщеря, на име Роузи, която ме чакаше у дома.
По това време моят родителски стил беше като рафтинг, при който се държиш за греблото докато ти побелеят кокалчетата, изпълнено с писъци и сълзи в изобилие. За разлика от мен, стилът на майките на маите се усещаше като течащ по широка река, криволичещ през планинска долина – спокоен, нежен и ефективен. Нямаше викове, разправии и много малко съпротивление (в двете посоки).
Но това, което наистина се открояваше, беше услужливостта на децата. Една сутрин гледах едно момиче (на около 9-10 години), което веднага след събуждането си, по време на пролетната си ваканция, започва да мие чиниите от закуската. Никой не трябваше да я моли за това. Семейството нямаше график на домакинските задължения на стената на кухнята. „Тя често ли помага доброволно?“, попитах майка й. „Ако види, че има какво да се направи, тя не чака“, ми отговори майката на момичето. „Веднъж заведох по-малката й сестра на лекар и когато се върнах, тя беше почистила цялата къща.“
По това време си мислех, че може би семействата на маите притежават някои родителски умения, за които западните родители, като мен, не са знаели. Но грешах. Родителите-маи не са изключение, нито дори рядкост.
Пътувайки с Роузи с каравана, видях подхода ТЕАМ при инуитски семейства над арктическия кръг, които ловуват тюлени и северни елени за препитание. Видях го отново на 6000 мили на сухата савана в Танзания със семейства-хадзапи, които се хранят с грудки и семена от баобаб. И прекарах последните четири години, четейки за подхода в повече от сто научни изследвания и говорейки за това с психолози, антрополози и родители.
Като се има предвид колко широко разпространен е този метод по целия свят – и сред общностите на ловци-събирачи – биолозите могат да направят убедителен аргумент, че връзката родител-дете е еволюирала, така че да работи по този начин.
И все пак западните родители сме забравили ключовите елементи на този подход. Забравили сме как да мотивираме децата си да вършат домакинска работа, без да настояваме или да ги подкупваме, как да дисциплинираме без викове или наказания и как да се отнасяме към децата си по начин, който изгражда увереност и самостоятелност.
Много от нашите основополагащи практики – практиките, които смятаме, че трябва да прилагаме, за да бъдем добри родители, противоречат директно на метода ТЕАМ. Тези практики правят живота ни по-труден, а децата ни тревожни, защото противоречат на вродените инстинкти на децата да работят съвместно с хора, които обичат, и да се учат чрез автономно изследване, пише антропологът Дейвид Ланси от държавния университет в Юта в своята книга Деца-помощници (Child Helpers). „Ако им се попречи да помагат, [западните деца] изглежда лесно се адаптират към начин на живот, при който те изцяло се възползват от добрите дела на другите, с малко или никакво задължение да им отвърнат.“
Вместо да отделят децата от заниманията на възрастни, родителите-маи живеят живота си както обикновено – с домакинска работа, хобита, работа и социални развлечения – и позволяват на децата да участват във всичко това. От време на време родителите искат помощ от детето. Задачите са малки, като „Отиди да набереш билки от градината“ или „Сервирай масата за вечеря“. Но те са истински принос, казва психологът Лучия Алкала от Калифорнийския държавен университет – Фулъртън.
В общностите на маите се очаква всички да се включат в дейности, дори и малки деца. „В едно проучване една майка от тяхната общност ни каза:„ Още когато проходят, можете да започнете да ги молите да помагат, например, да ви донесат нещо“, добавя Алкала. С порастването на детето задачите се усложняват. Вместо просто да наберат билките, може да ги помолите да приготвят цяло ястие. Вместо само да сервират масата, те я раздигат и мият чиниите.
С течение на времето детето усвоява полезни житейски умения, но също така научава и нещо критично за спокойния дом: как да работи заедно със семейството си. Как да си сътрудничим. Почистването след вечеря е споделена отговорност, която всички в дома правят заедно, казва Алкала. Докато децата навършат 9 или 10 години, те вече сътрудничат на семейството си по собствена инициатива. Родителите не трябва да ги подканят или подкупват, за да го направят.
И какво прави родителят от общността на маите когато дете откаже да помогне? Е, ще ви кажа едно нещо, което те не правят. “Те не започват да спорят с детето”, казва Алкала.
Споровете и преговорите с деца са толкова често срещани в дома ми, че мислех, че това е универсална практика в световен мащаб. Но това не може да бъде по-далеч от истината.
По време на престоя ми при инуитско семейство в село над Северния полярен кръг, нито веднъж не видях възрастен да спори с дете. Майките и бащите използваха други методи, за да насърчат правилно поведение, но никога не крещяха, не настояваха и дори не преговаряха (даже и в хранителния магазин). „Когато детето ви не се държи добре с вас, не отвръщате със същото на малко дете“, ми каза 74-годишната Сидони Нирлунгаюк един следобед докато ядеше арктическа пъстърва в хола си.
Много инуитски родители смятат, че спорът с децата е глупав и загуба на време, обясни още преводачът Елизабет Тегумиар. Когато родител спори с дете, родителят пада на нивото на детето. Детето просто се научава да спори и да цени спора.
„Вашето [американско] малко дете вероятно получава много внимание, когато е ядосано или се държи лошо“, казва междукултурният психолог Батя Мискита от университета в Льовен, Белгия. „Но има много родители по света, които просто напълно игнорират гнева и лошото поведение на детето.“ След това, казва тя, детето научава, че гневът не работи. И децата спират да проявяват гневни изблици. Гневът угасва.
Затова, следващия път, когато детето ви се държи лошо, помислете за Елизабет Тегумиар и просто се отдръпнете. Обърнете гръб и си тръгнете. Същото важи и за аргументите и борбата за власт. Ако някой започне да спори, затворете устата си и се отдръпнете. Не е нужно да отивате далеч, може би само до другата стая или дори само на няколко метра разстояние. Вашето мълчание и дистанциране спокойно ще съобщи на детето, че поведението му е неприемливо.
Честно казано, този съвет е много по-труден за изпълнение, отколкото звучи, поне за тази западна майка, която пише това есе. Когато дъщеря ми не ми се подчинява, всяка клетка в тялото ми иска да крещи или да спори. Така бях отгледана. Но след като научих това ново родителско умение, изпълнителните функции на моето 3-годишно дете бързо се подобриха и конфликтът в дома ни намаля драстично.
Животът ни се подобри още повече, когато спрях да попадам в третата основна клопка на западния родител. Тоест, когато спрях да се държа авторитарно.
Ако искаме децата ни да са уверени – и искаме да ги предпазим от безпокойство и стрес – трябва да ограничим командите, инструкциите и лекциите (да, дори похвалата), пишат в своята книга невропсихологът Уилям Стиксруд и педагогът Нед Джонсън – Дете, което се мотивира самостоятелно (The Self-Driven Child).
Разбрах колко авторитарно съм се държала като родител, когато с дъщеря ми посетихме семейства-хадзапи в Танзания. Подобно на много общности на ловци и събирачи, хадзапи ценят високо правото на човек да взема решения сам. Те ценят правото на автономия. И този възглед се разпростира върху деца, дори и малки деца. В резултат на това родителите не чувстват тази повсеместна спешност да „оправят“ или „управляват“ поведението на детето.
В едно проучване с ловци и берачи на Баяка в Централна Африка антропологът Шейна Лю-Леви преброи колко пъти възрастен човек устно инструктира дете или им казва какво да правят. Познайте колко команди са издавали родителите средно на час? Три. Проведох същия експеримент със себе си и след 15 минути изброих повече от 60 команди в час.
В много общности на ловци и берачи родителите полагат големи усилия да не казват на децата (или възрастните) какво да правят, казва Лю-Леви. Този сдържан стил не означава, че родителите не обръщат внимание или не ги интересува какво правят децата. Родител или настойник наблюдава децата, за да е сигурен, че са в безопасност. Но родителите са спокойни, че децата знаят как да учат и да растат, без възрастните да се намесват постоянно. Всичко, което родителят каже – в по-голямата част от времето – само ще попречи на детето и ще породи конфликт. Така че родителите се намесват минимално.
Този тип не-авторитарна политика вероятно е на стотици хиляди години. И има много психологически ползи за децата (и техните родители). Изследванията свързват автономията с увереността и по-добрите функции на изпълняване на задачи при децата. Докато растат, автономността е свързана с по-добро представяне в училище и увеличен шанс за успех в кариерата, пишат Стиксруд и Джонсън.
От друга страна, когато родителите постоянно управляват поведението и графика на детето, те могат да се чувстват безсилни да контролират собствения си живот, пишат Стиксруд и Джонсън. „Много [американски] деца се чувстват така през цялото време.“ Това чувство причинява стрес и с течение на времето този стрес може да се превърне в тревожност и депресия.
Преди три години, седнала на летището в Канкун, се чувствах изгубена като майка. Връзката ми с дъщеря ми беше изпълнена с напрежение и конфликти. Страхувах се от времето, което прекарвах с нея. Но докато бавно добавях тези универсални родителски практики в живота ни, Рози премина от мой „враг“ в мой съотборник – може би дори най-любимият ми човек в света.
Източник: https://time.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елена Цветкова