Така нареченото „обратно броене“ е една от най-често използваните стратегии за пренасочване на детското внимание от една дейност към друга. В училище децата често чуват учителките да казват неща като: „След 5 минути ще се подредим и ще се върнем обратно в клас.“
Въпреки това, тези от нас, които работим с деца със забавяне в развитието, сме добре запознати, че деца с нарушени комуникационни умения, проблеми със сензорната обработка и аутизъм, могат да срещнат многократно повече проблеми с резките промени отколкото техни връстници. За тези деца, заради трудностите с езика и бързата адаптация, обратното броене всъщност може да ги накара да се чувстват затормозени и напрегнати.
Какво може да получим като резултат, когато опитваме периодично обратно броене?
Примерен сценарий:
Логопед:Още минута и започваме да чистим… още 10…9…8… 7… 6.… Добре, време е за чистене!
Дете:[започва да рита и пищи]
След като често съм преминавала през това, най-сетне имах идея. Оставете децата да приемат новата си задача като те сами определят необходимото си време и като отговарят на въпроси какво ще следва от тук нататък.
Това е пример как оставяме ученика сам да определи пътя:
Логопед:Скоро трябва да се върнем обратно в час. Колко минути още искаш да си играеш с влакчетата? Още една или две минути?
Дете:Още две минути.
Логопед:Добре и след две минути какво ще правим?
Дете:Връщаме се в клас.
Логопед:Добре, две минути минаха. Сега къде трябва оставим влакчетата?
Дете:На рафта.
Логопед:Сега къде отиваме?
Дете:В класната ми стая.
Задавайки въпросите – „Какво ще правим след това? Къде отиваме?“ – позволяваме на децата да почувстват, че имат контрол над ситуацията. Така те сами решават какво следва, вместо да се чувстват сякаш възрастният контролира всичко. В по-горния пример той казва „Минаха две минути. Сега къде трябва да оставим влакчетата?“ вместо „Минаха две минути. Сега остави влакчетата.“ Тези малки промени в езика ни могат да доведат до огромни разлики в поведението на едно дете.
Стратегиите, описани по-надолу, ми помагат с лекота да пренасоча вниманието по време на терапевтични занимания:
Питайтекакво, кой, къде, кога и как. Отворените въпроси правят промяната плавна. Задавайте въпроси като: „Колко дълго още ще четеш?“, „Кой ще остави книгата?“, „Къде ще оставиш книгата?“ и „Какво ще правим, след като приключим с четенето?“
Дайте избор. Повечето от нас знаят, че най-добрият начин за едно дете да се почувства сякаш контролира нещата, без реално да е така, е да му дадем избор. Предоставянето на няколко възможности наистина работи, когато определяме дължината на времето преди да започнем нова дейност, защото времето е фактор, който най-вероятно искате да контролирате. Започнете промяната като дадете избор, например „Колко време още искаш да играеш, една или две минути?“. Оставете решението на тях за нещата, които са маловажни за вас, като това къде искат да оставят играчката или книгата, когато приключат. В крайна сметка, има ли значение дали нещо се оставя на рафта или масата?
Бъдете искрени. Възрастните често подлъгват децата като им казват „Още две минути“ , но след 5 минути или 30 секунди заявяват, „Времето изтече!“. Единственият начин, по който можем да помогнем на децата да разберат концепцията за времето, е като сме откровени с тях. Ако сте казали, че давате две минути, то тогава им дайте точно толкова. Искаме децата да развият чувството времето и как то се движи.
Бъдете гъвкави. Тази стратегия ще тества повече вашата приспособимост, отколкото тази на детето. По-голямата част от логопедите и други детски терапевти харесват всичко да е структурирано и подредено, харесва ни да сме отговорни. Но за да използваме тази тактика, се налага да бъдем гъвкави. Разрешаваме на децата да вземат решения. И макар да изглежда трудно да се откажете от контрола, резултатите си заслужават усилието. Основната цел е да подобрим адаптацията на децата, което ще им помогне да улеснят преминаването от една дейност към друга и би трябвало да изгради чувство за приспособяване ежедневието им.
Източник: https://leader.pubs.asha.org
Превод за Център за детско развитие„Малки чудеса“: Александра Атанасова