Вече 12 години професионалисти се грижат за децата ми. Критикувана съм за всяко нещо – за храненето, за борбата ми за училище за деца със специални нужди, за това че съм имала твърде много играчки във всекидневната, но забележката, която изплува отново и отново е за това как възпитавам сина си.
Не съм си поставяла за цел да споря, много рядко повишавам тон и никога не използвам физическа сила, когато наказвам.
В такъв случай, с какво карам толкова много професионалисти (а и голяма част от обществото) да смятат, че греша в отглеждането на моето неговорещо момче с аутизъм.
Ами, много от тях биха казали, че той контролира мен, някои спорят, че той управлява цялото домочадие, а на мнозина им се струва, че той винаги получава каквото иска.
Наистина съм различен родител, но това е така, защото детето ми е различно от останалите.
На първо място, неговото поведение е неговият начин за комуникация:
Когато отказва да влезе в определен магазин, аз разпознавам реакцията му и като не го карам да влезе вътре уважавам факта, че поради някаква причина влизането в точно този магазин му идва в повече. Може би е прекалено светло за него, прекалено тъмно, прекалено шумно, претъпкано, мирише странно или е студено.
Да го накарам насила да влезе вътре, на пръв поглед може да изглежда така сякаш го уча на послушание и че не може винаги да става на неговото, но в действителност, това което му показвам по този начин, е че неговите чувства и комуникация са без значение за мен и че съгласието е безсмислено.
Като уязвимо дете, на което все някога ще му се наложи да бъде гледано от друг без мое присъствие, искам то да знае, че ако се почувства неудобно и комуникира за това, то някой ще го послуша. За да го науча, аз, като негова майка, съм тази, която трябва да започна да слушам.
На второ място, неговата нужда да контролира е породена от безпокойство:
Когато не разбираш всичко, което се случва наоколо и на теб самия, може да се почувстваш дезориентиран или изнервен. Да чувстваш липса на контрол поражда безпокойство у всеки от нас и при моето дете нещата не са по-различни.
Рутината е всичко за него и позволявайки му да се изкъпе, когато е готов за това (дори да е 13:30 следобед) или да облече, която дрешка си поиска, не означава че го оставям да ме контролира, а че по този начин облекчавам безпокойството му, така че детето да се чувства спокойно, отпуснато и щастливо.
Да му даваш право на избор, го кара да се чувства уважавано и прието, съответно то се храни по-добре, чувства се по-добре, а семейството ни е по-спокойно.
Трето, гледам да посрещна нуждите му, а не прищевките му:
Детето ми не демонстрира лош нрав в детски магазин, когато откажа да му купя определена играчка, но то ще пищи ако мина покрай някой магазин с асансьор и то не е успяло да го види хубаво.
Разковничето е в това, че асансьорите в действителност удовлетворяват нужда на сетивата.
Това е нещо като нуждата да си правиш всекидневен джогинг или необходимостта на кучето да бъде разхождано.
Никой няма да твърди, че да си разхождаш кучето значи, че го разглезваш и точно по тази логика да посрещам нуждите на сина си не означава, че го разглезвам, а че отговарям на важна негова потребност, за да бъде той здрав и щастлив. За мен това означава да му позволявам да бъде шумен (той не може да говори, но със сигурност може да вдига шум), да му позволявам да щъка наоколо и да реди играчките на леглото си така, както си иска. Означава, също така, доста посещения на асансьори, разходки всеки ден и баня всяка вечер.
Детето ми не се държи като 12-годишно, защото в развитието си, то просто не е на 12 години. Като родител, грижата ми към него трябва да е в съответствие с нуждите и разбиранията му, но също така да е ефективна за цялото семейство.
Лесно е да съдиш другите родители. Много лесно е да сметнеш човек за лош родител, ако той се поддава на плачещо и пищящо дете.
Прекалено лесно е да поучаваш и да си мислиш „Аз никога не бих постъпил така!“
Но всяко дете е различно и нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Може детето да изпитва скрити затруднения, а може и да е със забавено развитие. Може би родителят всъщност се съобразява с начина, по който детето комуникира, посреща негови сетивни нужди или се опитва да успокои нервно/ тревожно дете.
В който и да е случай, родители, като мен, получават повече от достатъчно критики и неразбиране от професионалистите. Ние нямаме нужда от още осъдителни коментари от когото и да било.
Когато имаш различно дете, и ти трябва да бъдеш различен родител.
Източник: https://www.fireflyfriends.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елина Емилова
Редактор: Максим Антов