От десетилетия родителите оценяват честността като най-желаната характеристика за децата си. Самочувствието или добрата преценка за себе си са много по-назад като качества в класацията. И на теория децата разбират това послание. Но как стоят нещата на практика?
Едно любопитно проучване сред тийнейджъри, в търсене на отговор на този въпрос, достига до доста изненадващи изводи:
- 98 на сто от тийновете казват, че доверието и честността са необходими в лични взаимоотношения и в зависимост от възрастта от 96% до 98% смятат, че лъжата е морално погрешна.
- 98 на сто от тийновете в същото време признават, че крият истината от родителите си – т.е. на практика лъжат.
Защо почти 100% от младите хора смятат лъженето за неправилно, но в същото време лъжат?
Шепа смели млади учени от Държавния университет на Пенсилвания решават, че е време да разберем защо децата лъжат и кога точно започват да го правят. Под ръководството на д-р Нанси Дарлинг, изследователски екип от дузина студенти под 21-годишна възраст започва проучване, с което да се оцени степента, в която тийнейджърите лъжат. С безплатни ваучери като подарък за участие, групата изследователи успява да убеди гимназисти да прекарат няколко часа с тях в местната пицария.
Всеки ученик получава тесте от 36 карти, на всяка от които има тема, за която тийнейджърите понякога лъжат родителите си. На по парче пица и Кока Кола, младежите споделят какво не казват на родителите си и защо.
Всички тийнове започват интервютата с твърдението, че техните родители им дават всичко и трябва да им споделят всичко. До края на срещата обаче те осъзнават за първи път колко всъщност лъжат родителите си и колко от семейните правила нарушават. Оказва се, че 98% от тийнейджърите скриват истината от родителите си по различни поводи. .
Средностатистическият тийнейджър лъже относно около 12 от 36-те теми: лъже за какво харчи джобните си пари, дали излиза на срещи, какви дрехи носи извън дома. Лъже за филма, който е гледал и с кого са го гледали. Лъже за употреба на алкохол и наркотици и за срещи с приятели, които родителите им не одобряват. Лъже за това как прекарва следобедите си, когато родителите му са на работа. Лъже за присъствието на възрастни на купони и дали се качва в коли на пияни шофьори.
Резултатите не са особено различни нито при отличниците, нито при децата с пренатоварен график. Явно никой младеж не е толкова зает, за да не успее да наруши няколко правила. За да не се чудите дали числата се отнасят само за тази група тийнейджъри, извадката от проучването е сравнена със статистики от цялата страна, от академични до извънкласни дейности.
Кога започва лъжата?
Започва от най-ранна възраст. По-надарените в академичен план деца са способни да започнат да лъжат още на 2-3 години. Колкото и да не ни харесва, всъщност лъжата е свързана с интелигентността, обясняват учените.
И макар да смятаме искреността за върховна добродетел в едно малко дете, се оказва, че лъженето е всъщност много по-сложно умение. Дете, което лъже, трябва да разпознава истината, да измисли алтернативна реалност и да я предаде убедително на някой друг. Тоест – лъжата изисква напреднало когнитивно развитие и социални умения, които просто не са необходими при истината. Тя дори може да се нарече своеобразно “постижение в развитието“.
Като родители може да изберете да се чувствате прокълнати или благословени с вашия малък лъжец, в зависимост от това как гледате на нещата. Ако 4-годишното ви дете лъже добре, това е несъмнен знак, че е доста умно. Но точно умното и проницателно дете е в най-голям риск да се превърне в закоравял лъжец.
До четвъртия си рожден ден почти всяко дете започва да експериментира с лъжи, за да избегне наказания. Поради това децата лъжат безразборно – винаги, когато решат, че е възможно наказание. Тригодишен малчуган би казал „не ударих сестра си“, дори родителят да е бил свидетел на случилото се.
На тази възраст, когато чуят лъжа, повечето родители предполагат, че децата им са прекалено малки, за да разберат какво са лъжите, и че те всъщност са нередни. Мислят си, че децата ще спрат да лъжат, когато пораснат и научат тези разлики. Но всъщност е вярно точно обратното:
Деца, които рано научават тънкостите между лъжа и истина, използват това познание в своя полза и е по-вероятно да излъжат, когато имат възможност.
Много сайтове и книги за родители съветват лъжите просто да се игнорират – малчуганите ще ги израснат. Според специалистите обаче те просто свикват с тях. Проучвания сочат, че едно 4-годишно дете лъже веднъж на всеки 2 часа, докато едно 6-годишно лъже по веднъж на час и половина. Малко деца са изключения.
Лъжата в училище
До навършването на училищна възраст причините за лъжи стават все по-сложни. Основната подбуда все още е избягването на наказание, но лъжата се превръща и в начин детето да увеличи силата си и чувството си за контрол. То може да манипулира приятели с дразнене, да се хвали за утвърждаване на статус и осъзнава, че може да заблуди и родителите си.
В началното училище много деца започват да лъжат връстниците си като начин за оцеляване, начин да изразят яда си или да привлекат внимание. Всеки внезапен изблик на лъжи или рязкото им повишаване е опасен знак – нещо тревожно се случва в живота на детето. „Лъженето е симптом – често на по-сериозен проблем с поведението. То е стратегия на детето да се задържи на повърхността“, посочват специалистите.
Проучвания сочат все пак, че болшинството от 6-годишните, които лъжат често, преодоляват навика до 7-годишна възраст. Но ако лъжата се е превърнала в успешна стратегия за справяне с трудни социални ситуации, детето се придържа към нея. И около половината от всички деца го правят.
А ако до 7-годишни все още лъжат много, то тогава е доста вероятно да продължат до края на детството си – пристрастени са.
Научно изследване на лъжата
„Моят син не лъже“, е убеден Стийв, баща на 6-годишния Ник, който е увлечен в игра на топчета със студент-изследовател в лаборатория в Монреал. Стийв е доста горд със сина си и го описва като спокоен и много общителен. Той го кара да направи поредица от задачи със събиране, които е запомнил, сякаш това доказва по някакъв начин искреността на Ник.
Стийв води сина си в лабораторията след като вижда реклама в списание за родители в Монреал, която пита: „Може ли детето ви да различи истината от лъжата?“. Той е любопитен да разбере дали Ник би излъгал, но не е сигурен, че иска да знае отговора. Идеята синът му да не е честен с него е дълбоко обезпокоителна.
Всъщност Ник лъже. По време на престоя си в лабораторията той успява да измами, после да излъже отново и отново… Прави го без колебание и без никакво разкаяние. Той си мисли, че ще прекара един час, играейки различни игри с няколко приятни дами. Това, което първолакът не знае, е че тези игри са набор от психологически тестове, а жените – обучени изследователи, работещи за докторантури по детска психология.
Един от експериментите е вариация на класическата „парадигма на изкушението и съпротивлението“, и в лабораторията е известен като „игра на надничане“. На Ник е казано, че ще играят игра на познаване и той не знае, че всичко се заснема с камера. Седейки с лице към стената, малчуганът трябва да познае играчка, според звука, който издава. Ако познае три пъти, печели награда.
Първите две са лесни – полицейска кола и плачеща кукла бебе. Ник подскача от вълнение на стола си при правилните отговори. Следващата е обаче мека пълнена футболна топка, поставена върху музикална картичка с мелодията „На Елиза“ на Бетовен. Ник, разбира се, е озадачен.
Изследователката на име Аруда изведнъж казва, че трябва да излезе за малко, обещавайки, че ще се върне. Тя казва на Ник да не наднича към играчката, докато я няма. Той се затруднява – след 13 секунди се предава и поглежда.
Когато се завръща, едва влязла през вратата, е посрещната от Ник, отново обърнат към стената, който тържествено заявява: „Футболна топка!“ Тя му казва да я изчака да седне. Изведнъж момчето се усеща, че трябва да звучи по-несигурен в отговора си, и плахо пита „Футболна топка?“.
Аруда му казва, че е прав и го пита дали е надничал, но той веднага отрича, след което огромна усмивка покрива лицето му. Без да му противоречи или да звучи съмнително, тя пита Ник как е разбрал, че звукът идва от футболна топка.
Той обляга брада в шепите си и казва: „Музиката звучеше като топка. Топката звучеше черно-бяла.“ Добавя също, че музиката звучи като футболните топки, с които играе в училище. Цвърчели. А музиката звучала като цвърченето, когато ритне топката. Той дори докосва играчката, за да наблегне на печелившия си аргумент.
Целта на този експеримент е не само да провери дали децата мамят и лъжат, когато са изкушени. Той е замислен, за да тества способността им да продължат с лъжата, да предоставят “правдоподобни” обяснения и да избягват това, което учените наричат „теч“ – несъответствия, които разкриват лъжата. Опитите на Ник да прикрие лъжата си са по-късно оценени от програмисти, които гледат записите. Аруда безрезервно приема факта, че футболните топки свирят Бетовен, когато са ритнати, и дава наградата на Ник, който е изключително развълнуван.
По време на същата игра 76% от връстниците на Ник надничат при отдалата им се възможност, а когато ги питат дали са го направили, 95% лъжат.
Приказките за лъжите и ефектът от тях
Понякога учените в лабораторията четат на детето кратка книжка с разкази, преди да попитат за истината в експеримента за надничането. Една от историите е „Лъжливото овчарче“ – версията, в която и момчето, и овцата са изядени заради многократните му лъжи. Друга алтернатива е историята „Джордж Вашингтон и черешовото дърво“, в която младият Джордж признава на баща си, че е отсякъл ценното дърво с новата си брадва. Историята завършва с отговора на бащата: „ Джордж, в крайна сметка се радвам, че отсече дървото. Да те чуя да казваш истината, вместо лъжа, е по-хубаво от хиляда черешови дървета.“
Но коя история според вас понижава повече лъжите?
При анкета на 1300 души, 75% смятат, че „Лъжливото овчарче“ е по-ефикасният вариант. Тази известна басня обаче не намалява изобщо лъжите по време на експериментите. Всъщност, след като чуят историята, децата започват да лъжат даже малко повече от обичайното. От друга страна, „Джордж Вашингтон и черешовото дърво“ намалява лъжите при децата със значителните 43%, дори след замяната на Вашингтон с незначителен герой, за да се елиминира евентуалното влияние на емблематичната личност върху по-големите деца. Макар повечето деца да лъжат в контролирана ситуация, повечето от тях, които са чули историята за Джордж Вашингтон, казват истината.
Защо се получава така? Овчарчето понася най-голямото наказание, но фактът, че лъжите се наказват, не е нов за децата. Увеличаването на заплахите от наказание, само прави децата свръхосъзнати за потенциалната цена, която трябва да платят. Разсейва ги от това да се научат как лъжите им влияят на останалите.
Проучвания доказват, че децата, живеещи под постоянни заплахи от наказание, не лъжат по-малко. Вместо това, стават по-умели лъжци на по-ранна възраст и се научават да бъдат хващани по-рядко.
В края на краищата не приказките спират децата от лъжите, а процесът на социализиране. Според специалистите родителите трябва да учат децата си за ценността на честността, както бащата на Вашингтон, толкова колкото и това, че лъжите са лоши.
Децата се учат да лъжат от родителите си
Най- притеснителната причина за лъжите на децата е, че родителите им ги учат на тях. Те ги приемат чрез нас. Не ги учим специфично да лъжат, но виждат как ние го правим. Чуват как казваме като ни звъннат за реклама, че сме на гости или как се хвалим и преувеличаваме, за да изграждаме социални отношения.
Помислете си как очакваме (и изискваме) да реагира дете, когато отвори подарък, който не харесва. Казваме му да забрави всичките си искрени реакции и учтиво да се усмихва. Изследователите провеждат и експеримент, в който децата играят игри, за да спечелят награди, но когато най-накрая спечелят, подаръкът е просто един сапун. Те питат децата дали им харесва подаръкът, след като са им дали време да преодолеят шока. Около четвърт от децата в предучилищна възраст вече могат да излъжат, че им харесва. В началното училище този процент достига до половината. Тази лъжа ги кара да се чувстват изключително неудобно, особено когато са принудени да предоставят и няколко причини защо харесват сапуна. Децата, които са крещели от щастие по време на играта за подаръка, после тихо мърморят и се въртят…
Родителите също обикновено се радват, когато детето им измисли някоя безобидна лъжа. Често те се гордеят, че децата им са „учтиви“, и не го възприемат като лъжене. И е очевидно, че не могат да осъзнаят, че дори безобидните лъжи си остават лъжи.
А когато родителите са помолени да водят дневник със собствените си лъжи, си признават за около една лъжа на всеки пет социални взаимодействия, което прави около една на ден. Повечето от тези лъжи са безобидни, за собствена или чужда защита – да кажат на колегата си, че мъфините на жена му са много вкусни или „Разбира се че това е естественият цвят на косата ми“.
Но децата свикват с това да са нечестни, след като са окуражавани да казват толкова много безобидни лъжи и стават свидетели на още повече такива. Нечестността се превръща в ежедневие. Научават, че да си честен води само до конфликт, а лъжата е лесен начин той да се избегне. И макар да не бъркат ситуация на безобидна лъжа с лъжене, за да прикрият грешките си, те пренасят емоциите от едното обстоятелство в другото. Става психологически по-лесно да се излъже и родител. Ако баща ти попита: „Откъде взе тези Покемон карти?! Казах ти да не си харчиш джобните за глупости!“, това може да се приеме от детето като възможност за безобидна лъжа – може да накара баща си да се почувства по-добре като му каже, че са от приятел, а не ги е купило.
А клюкаренето?
Сега сравнете това с начина, по който децата са учени да не клюкарстват и да не издават. Когато възрастните казват „Недей да казваш“, всъщност имат предвид, че искат децата да се научат да се разбират помежду си. Но клюкарството е обект на научен интерес и учените са прекарали часове, наблюдавайки деца по време на игра. Така разбират, че в девет от десет случая, когато дете тича към родител, за да “наклюкари” някого, то е напълно искрено. На родителя може да му се струва, че клюкарстването е непрестанно, но за детето това не е така, защото за всеки път, когато то търси помощ, има 14 предишни случая, в които не я е потърсило. Но когато най-накрая ядосаното или разочаровано дете каже истината на родителите си, в отговор то чува: „Спри да ми досаждаш с проблемите си!“
И нека не пропускаме, че до средата на началното училище, „клюкар“ е най-лошото определение, с което едно дете може да бъде наречено от приятелите си. Така че дете, което обмисля да съобщи проблем на възрастен, се сблъсква не само с осъждане от връстниците си като предател, но и се сеща за порицанието „Оправяй се сам“.
Лъжата с порастването
С всяка година на порастването, проблемите, с които се сблъскват децата нарастват драстично. В средното училище те започват да виждат как други деца бягат от час, вандализират стени или крадат от магазини. Клюкарстването означава да се държиш като малко дете. А да си държат устите затворени е лесно – окуражавани са да го правят от ранна възраст. Така започва и епохата на спестяване на информация на родителите.
Скривайки подробности за живота си, юношите изграждат социален кръг и идентичност, които са си лично техни, независими от родителите или други възрастни. За тийнейджъра търсенето на помощ от родител е безмълвно признание, че не е достатъчно зрял да се справи сам. Може да бъде психологически обезкуражаващо да споделиш с родителите си, независимо дали признанието е изкарано насила, или е доброволно. Важно е някои неща да „не са твоя работа“.
Проучването от Пенсилвания установява и кога тази нужда от независимост е най-силна. Тя е лека на 12 години, умерена на 15 и най-силна на 18-.годишна възраст. Изследването показва, че отричането на родителския авторитет достига връхна точка на около 14-15-годишна възраст. А съпротивата е малко по-силна на 11, отколкото на 18. В популярната култура се смята, че гимназиалните години са рискови, но психологическите фактори, подхранващи измамата се появяват много по-рано.
В проучване на тийнейджърите са изпратени въпросници и на родителите им и е интересно да се наблюдава как двата набора от данни се отразяват взаимно. Много родители изпитват жесток страх да не тласнат тийнейджърите си към истински враждебно бунтарство. Те вярват, че най-добрият начин да накарат тийнейджърите да разкрият истината, е да бъдат по-толерантни и да не поставят правила. И си представят компромис между това да бъдат информирани или да бъдат строги. По-добре да чуят истината и да могат да помогнат, отколкото да са държани в неведение.
Но се оказва, че по-толерантните родители всъщност не научават повече за живота на децата си. Подрастващите, които се забъркват в неприятности, най-често имат родители, които не поставят правила и граници. Те са любящи и приемащи, независимо какво правят децата. Но децата приемат липсата на правила като знак, че на родителите им не им пука, че всъщност не искат да вършат работата на родител.
Оказва се, че е вид статистически мит, че твърде много правила тласкат тийнейджърите към бунт. Това всъщност не се случва, защото родителите с много правила, реално не ги прилагат. Много по-трудно е да се наложат три правила, отколкото да се установят двайсет, посочват изследователите. И по ирония на съдбата, родителите, които най-редовно прилагат правила, са най-топли и най-много разговарят с децата си. Те определят няколко правила в ключови влиятелни сфери и обясняват защо са такива. Очакват детето им да се подчинява, но в другите сфери на живота подкрепят независимостта му и позволяват свобода да се вземат собствени решения. Децата на тези родители лъжат най-малко. Вместо да крият от родителите си 12 неща, те може би крият 5.
А някои родители отговорят напълно на стереотипа на потискащ родител с много психологически натиск. Техните тийнейджъри не се бунтуват. Те са послушни. И депресирани.
Да спориш или да лъжеш?
В речника антоним на честността е лъжата, а обратното на спор е съгласието. Но не така работят нещата според тийнейджърите. Всъщност за един юноша спорът е точно обратното на лъжата.
Понякога тийновете казват истината, защото знаят, че лъжата няма да им се размине – ще бъдат хванати. Понякога казват истината, защото се чувстват длъжни. Но много от тях също така казват истината, когато планират да направят нещо против правилата, с надеждата, че родителите им ще отстъпят и ще кажат, че няма проблем. Обикновено това значи, че следва спор, но си струва, ако ще могат да навият родителите си.
Средностатистическият тийнейджър е с 244% по-склонен да излъже, отколкото да протестира срещу правило. Но парадоксално, в семействата, където има по-малко лъжи, има много повече спорове и оплакване. Спорът позволява на детето да говори искрено. Някои караници, въпреки ожесточеността, са всъщност признак на уважение, а не обратното.
Но нещата не са толкова лесни, погледнати и от двете страни. Четиридесет и шест на сто от майките смятат, че споровете разрушават отношенията с тийнейджърите им. Да бъдат предизвиквани е стресиращо, хаотично и (според тях) неуважително. Колкото по-чести и интензивни са споровете, толкова повече майките ги смятат за вредни.
От своя страна само 23% от юношите смятат тези дискусии за разрушителни. Много повече вярват, че те укрепват отношенията с майките им. Когато чуват формулираното мнение на родител, те виждат споровете като начин да го възприемат от друга гледна точка. И променливата, която е от истинско значение, е как са разрешавани споровете.
Кои лъжи са най-запомнящи се?
Д-р Бела Де Пауло, психолог от Калифорнийския университет в Санта Барбара, посвещава голяма част от кариерата си на лъжите на възрастните. В свое проучване тя моли възрастни да си спомнят най-лошата лъжа, която са казвали, с всички блестящи подробности, като им обещава пълна конфиденциалност и анонимност. .
„Очаквах сериозни лъжи“ отбелязва Де Пауло. „Истории за афери, укривани от съпрузи, прахосване на пари или как са мамили при някой продажба“. И наистина чува подобни истории, включително за кражби и дори за едно убийство. Но за нейна изненада, най-много от историите са от времето, когато участникът в проучването е бил просто дете и на пръв поглед лъжите му на били от голямо значение. „Един мъж разказа как е изял глазурата на тортата си и после е казал на родителите си, че е пристигнала по този начин. Друг сподели как е откраднал някакви монети от брат си или сестра си“. Когато историите започват да валят все повече, изследователката се принуждава да създаде категория в проучването си само за тях. „Трябваше да преосмисля разбирането си, за да разбера какво е било като дете да кажеш дадената лъжа“, посочва тя.
„За малките деца лъжата поставя под въпрос самооценката им, че са добри деца и са постъпили правилно.“
Много участници коментират и как една опашата лъжа в ранна възраст установява модел, който влияе и занапред. „Някои казваха: ”Излъгах, хванаха ме и се почувствах толкова зле, че се заклех да не го правя отново“. Други споделяха „Еха, не съм подозирал, че толкова добре ще залъгвам баща си, това значеше, че мога да го правя постоянно”. Лъжите, които казват децата на ранен етап, носят и смисъл. Начинът, по който родителите реагират, може наистина да повлияе на лъженето“, заключава Де Пауло.
Родителите често поставят децата си в капан – ситуации, в които ненужно тестват дали са честни и им се налага да лъжат. Или както споделя една майка:
“Миналата седмица забелязах, че 3,5-годишната ми дъщеря е драскала по масата с измиващ се маркер. Неодобрително я попитах: „Рисувала ли си по масата?“. Тя просто би отговорила честно, ако тонът ми не издаваше, че е направила нещо нередно. Веднага ми се прииска да върна думите си назад, просто да й напомня да не пише по масата…
„Не съм“ каза дъщеря ми. И ме излъга за първи път.
В случай мога да виня само себе си”.
Източник: nymag.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Ина Годжева