Звездата от сериала “Приятели” прекарва детството си без да подозира за своята диагноза
Дженифър Анистън прекарва първите 20 години от живота си, страдайки от обучителни затруднения, без да знае каква е причината – а именно дислексия.
След като бива диагностицирана, звездата от „Приятели“‘ споделя за своето състояние и казва, че тя просто не се е чувствала толкова умна, колкото съучениците си.
“Мислех си, че не съм умна”, казва тя. “Не можех да запомня нищо. А след като направих това голямо откритие, почувствах, че травмата от детството ми изчезна. Трагедиите и драмите вече бяха обясними”, допълва актрисата.
“Трябваше да нося тези странни очила – със синьо и червено стъкло и да прочета един параграф. След това ми дадоха тест с 10 въпроса, свързани с текста, който току що бях прочела. Мисля, че имах само три верни отговора. След това ме изследваха с апаратура, която показваше накъде се насочва погледът ми, докато чета. Оказа се, че очите ми прескачат четири думи напред, след това се връщат две назад. Освен това разбрах, че имам лека форма на “мързеливо око”, което винаги трябваше да се коригира на снимки”.
Според MayoClinic, дислексията е “състояние, което затруднява ученето, заради проблеми при четене, които се дължат на невъзможност за разграничаване на звуковете на речта и свързването им с отделни букви и думи”. Тревожността и агресията са сред усложненията, които придружават дислексията. Тези състояния предизвикват чувство на самота и раздразненост, а точно така се е чувствала и самата Дженифър.
“Докато растях, животът ми беше напълно извън контрол”, добавя актрисата. “А всъщност днес е много важно всичко да бъде под контрол. Понякога ми се налага да си “прехапа” езика, докато снимам, защото си мисля, че знам как нещата да се случат по-гладко.. Особено, когато работя с лош режисьор. Някои режисьори са просто – “О, Боже, о Боже, о Боже! Ще трябва просто да го изтърпя””.
Що се отнася до нейния гняв, тя се е научила да го контролира.
“Винаги съм си мислела – ако си ядосана, просто не казвай нищо”, обяснява Дженифър. “Така бих изглеждала пасивна, нещата биха си отминали пасивно. Но не е нужно всичко да е черно-бяло. Не е нужно човек да е истерично същество, да му излизат вените, да почервенява от яд и да плаши хората – или пък да си мълчи и да заравя глава в земята”.
“Преди ненавиждах конфликтите. Ненавиждах ги. Разбирах гнева, но не знаех, че трябва да го изразявам. И това е нещо, върху което се опитвам да работя”.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Стела Стефанова
Редакция: Илона Иванова
Източник и снимка: https://www.hellomagazine.com