В момента на вземане на интервюто през септември 2022г. той се приготвя да започне своята първа година като студент по инженерна математика в Университета на Бристол.
Младият мъж постига зашеметяващи резултати на изходните нива, въпреки че не може да чете и пише. Оливър Чадуик, на 18 години има сериозна форма на дислексия, но въпреки това получава три отлични оценки на изходните нива за гимназиалното си обучението в Англия.
Докато се подготвя да започне инженерна математическа специалност към университета в Бристол, Оливър и майка му Софи, размишляват върху упоритата работа, решителността и изобретателността, които са го довели дотук. Оливър казва:
„Моята дислексия ме засяга в голяма степен, но и изненадващо малко, ако се замислите. Когато хората чуят, че не мога да чета и пиша, те си мислят, че не мога да правя нищо, но това всъщност ме засяга само когато не мога да прочета определени неща като улични табели, например.“
Софи, майка на две деца, си спомня първия път, когато осъзнала, че Оливър не е като другите:
„Когато тръгваше на училище, всяка вечер на масата за вечеря се шегувахме, че ще питаме Оливър какво е обядвал този ден, защото той винаги казваше „картофи и боб“. Мислехме, че е просто поради факта, че наистина го харесва, но всъщност е било, защото не е могъл да прочете менюто и това е било нещото, което знаел, че ще има всеки ден.“
Дори сега той не може да чете менютата, но е станал много по-добър в отгатването. Когато Оливър започва да изостава с грамотността си в прогимназията, на Софи й е казано, че той „в някакъв момент ще навакса“.
„Знаех, че нещо не е нормално, но от училището му ме убеждаваха, че момчетата често се учат малко по-бавно от момичетата. Докато на другите деца може да отнеме един час, за да напишат домашните си, на Оливър може да му отнеме 20 пъти повече. Той ходеше на уроци в Асоциацията по дислексия по два часа седмично в събота, за да упражнява четенето и писането си, а аз трябваше да работя на непълен работен ден, за да мога да му помагам с ученето у дома. След известно време казаха, че това не му носи ползи и няма смисъл да продължава с уроците, защото не напредва. Вероятно тези уроци са страхотни за други деца, но не работеха за моето.“
„След време разговарях с други двама експерти в областта на дислексията, и те ми съобщиха, че той има най-тежката форма на дислексия, която някога са виждали.“
„И така, когато отиде в средното училище, реших, че ще спрем да се опитваме да го обучаваме. Оливър прекарваше по два часа седмично в продължение на шест години, опитвайки се да направи нещо, което не можеше да направи, и накрая просто си казах „добре, няма да губим повече време за това.“
Оливър обаче никога не позволява на състоянието си да го притеснява. Вместо това избира да се съсредоточи върху силните си страни.
Той казва:
„Едва в шести клас започнах да забелязвам разликата между себе си и моите съученици, но никога не съм се чувствал глупав, просто знаех, че четенето е нещо, което не мога да правя и няма причина да се чувствам зле заради това. Най-трудното нещо в училище беше, когато хората правеха планове в социалните мрежи, а аз нямах представа, че се случват. Например, до 11 клас нямах номера на никого от познатите ми.“
„Дори сега приятелите ми ми звънят, когато вече са навън, и ме питат дали идвам, а аз им отговарям „Не знам, за първи път чувам за това“, смее се Оливър. Когато започнал да учи в гимназията, Оливър преминал през повечето от уроците си само като слушал какво казва учителят.
Имал и учители, които да му помагат допълнително по някои от предметите, въпреки че му е било трудно, когато се сменяли.
„Трябваше всеки път да ги уча от нулата от какво имам нужда.“, коментира още той.
Повече от пет години по-късно Софи вярва, че опитът на синът й Оливър да общува с тези хора всъщност му е помогнал за развитието на социалните му умения. „Този тип комуникация има елемент, с който повечето млади хора не се сблъскват до постъпването им в университета“, добавя тя.
Когато дошло време Оливър да завърши, не всички били убедени, че ще издържи изпитите. „Говореше се, че ще ги полага в друго специализирано училище, но той искаше да ги направи в неговото училище – и се справи наистина, наистина добре“, обяснява Софи.
По време на част от изпитите той имал индивидуална подкрепа през 50% от времето, а на останалите получил асистент за всеки предмет. Оливър също използвал писалка за четене, която чете отпечатан текст ред по ред, и компютърен софтуер, който разчита думите на екрана.
Макар и странно, въпреки че е с дислексия, тийнейджърът не страда от дискалкулия – трудности при работа с числата, което е често срещано при повечето хора с дислексия. „В начално ниво учих математика, по-късно математика и химия.“
„Избрах математиката, защото това е нещо, което мога да правя предимно сам и това ме кара да се чувствам по-независим“, обяснява Оливър. Въпреки че гледа видеоклипове по физика в YouTube в свободното си време, той избира химия за един от предметите, по които трябва да положи изпит, защото включва по-малко абстрактни понятия, които изискват много писане.
За изпитите на Оливър бива предоставена индивидуална стая, за да може да диктува отговорите си на асистента, който му е предоставен. Той казва: „Всичките ми отговори бяха брилянтни.“
„Моята учителка по математика, на която диктувах по време на изпита, всъщност трябваше да се пенсионира, докато бях още в училище, но тя каза, че ще остане, за да ми помогне с изпитите. Имам още една учителка, която е моят ключов асистент при писането, е с мен от седем години.“
„Един от преподавателите ми значително промени начина си на преподаване. В началото просто ни даваше нещо за четене, но след това започна да прави видеоклипове, които аз да гледам и в крайна сметка всички се възползваха от тях.“
Въпреки че е изправен пред това, което може да се разглежда като огромен недостатък, Оливър остава хладнокръвен в подготовката за изпитите си. Софи казва, че това е така, защото синът й „не може да зубри“, така че оставянето на нещата за последния момент не е опция. На него му е необходимо много време, за да усвои материала и да е в състояние да приложи знанията си.
Оливър добавя:
„Няма смисъл да се притеснявам. Чувствам се доста спокоен, защото винаги може да изникне нещо, което си забравил, но трябва да приемеш това и да продължиш напред.“
„Майка ми всъщност искаше да ме изпрати в специализирано училище за дислексия, но аз не исках да отида. Исках да остана в своето училище и знаех, че мога да изкарам изпитите си там.“
Положителното отношение на Оливър към всичко, което прави, му е помогнало да премине през всички образователни препятствия досега, обяснява Софи.
„Голяма част от успеха му се дължи на това, че е невероятно трудолюбив и на решението му да не позволява на дислексията да го ограничава. На всеки етап от образованието на Оливър е имало нови предизвикателства, но той е преодолял всяко едно от тях. Имало е хора, които са се опитвали да му наложат противното, но винаги им е доказвал, че грешат.“
„Подкрепата, която получи в училище, също беше феноменална, особено от отдела за деца със специални образователни потребности. Те имат собствена спомагателна система, която беше безценна за мен като родител.“
Сега Оливър се готви да започне следващата глава от живота си в университета в Бристол. Там той ще получи известна подкрепа при учене, следдипломен наставник, който да му помага да намира точните книги, както и наставник, който е от неговия випуск.
Оливър казва, че очаква с нетърпение да се присъедини към университетския ръгби клуб, а вероятно и към гребането. „Не знам дали ще имам време и за двете“, смее се той. — „Но ще опитам.“
Превод за център за детско развитие „Малки чудеса“: Маргарита Гюрова
Източник: www.walesonline.co.uk
Photo credit: Ralph Alle School