„Но защо?“ – попита ме той. Трябваше да му кажа, че нямам отговор на този въпрос, и че той просто така е създаден. Понякога да си различен е дар – труден, но прекрасен дар, който някой ден той може би ще приеме с радост. Разбира се, не беше това, което той искаше да чуе. Сърцето му беше разбито…“
Четвърти клас. Прибира се от училище вкъщи. Плаче неудържимо в скута ми. „Мамо, защо не съм като всички останали? Не разбирам. Не искам да имам проблеми.“
Чудех се кога това ще се случи. Когато Райън беше на 6 години, вече приемаше лекарства за Синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието (ADHD) и беше подложен на поведенческа терапия. Бе преглеждан от много лекари, подлаган на редица изследвания и тестове, и по два пъти на ден беше извеждан от час, за да посещава специални образователни програми и ерготерапия.
Нямах представа кога и къде той, в действителност, ще осъзнае, че е различен. Никога не бяхме заставали до него, за да му кажем директно: „Хей, виж, твоят мозък работи по особен начин. Ти учиш по различен начин и просто това е положението.“
Държах го, докато плачеше, а това разби и моето сърце. (Дори сега плача само като си го спомня, въпреки че Райън вече е на 22 години и е студент в колежа.) Колкото и да беше болезнено, това беше важна и необходима стъпка в живота ни. Райън знаеше, че има този синдром и има и обучителни трудности, но едва тогава, в онзи болезнен момент, той осъзна, че това, което се случва с него е реално и истина.
Тогава седнах и му обясних всичко. Казах му, че умът му е като скоростен тунел, работи по-бързо от другите, затова има проблем да учи по стабилен и последователен начин и че мисли по-бързо, отколкото изрича думите. Обясних му, че това което си мисли, че е чул и разбрал, невинаги съответства на това, което е казано в действителност.
Буквите и думите, продължих аз, невинаги изглеждат правилно на страницата, жилетката с тежести, която носи, помага на тялото му да се ориентира къде се намира в пространството, а лекарствата, които взема, му помагат да разбира и обработва информацията по-добре.
„Но защо?“ – попита ме той. Трябваше да му кажа, че нямам отговор на този въпрос, и че той просто така е създаден. Понякога да си различен е дар – труден, но прекрасен дар, който някой ден той може би ще приеме с радост. Разбира се, не беше това, което той искаше да чуе. Сърцето му беше разбито. Но аз чувствах, че има нужда да бъде разбито, за да може да се научи как да се лекува.
От тогава работим усилено, за да помогнем на Райън да се чувства горд за това, което е. Въпреки че е възможно, той иска да крещи и избяга от своята участ на моменти, ние се стараем и правим най-доброто, за да му напомняме постоянно, че не е сам.
Трудно е. Той се сблъсква с действителността на своите предизвикателства всеки ден. Райън трябва да работи два пъти повече от другите хора през целия си живот. Но благодарение на терапията, училищната помощ и подкрепата на родителите си, той е по-добър в това да се справя със себе си и да приеме своите различия. Неговите преподаватели и лекари са го насърчавали по пътя, давайки му нужните инструменти и допълнителен тласък, за да се изправя срещу предизвикателствата и да не се страхува да потърси помощ. Оттогава той се научи да говори открито за себе си и да насърчава и други като него да направят същото.
Понякога се появяват нови препятствия пред Райън, но тежката реалност, с която се сблъсква, само го принуждава да се бори и да полага затрогващи усилия, за да издържи отново. Опитваме се да не забравяме, че всяко едно от тези препятствия е нова възможност да се учим.
Дори за обикновените деца е трудно да се справят с училището и живота и да се отличават, но при Раян ситуацията е различна. И все пак, ние никога няма да го оставим сам да води битките си. Аз винаги ще бъда неговата майка и винаги ще бъда на негова страна.
Източник: https://www.additudemag.com/
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елина Чаушева
Редакция: Елена Ценова
Photo credit: Freepik