Ако средностатистически човек знае какво представлява диспраксията, то това вероятно се дължи на факта, че познава някой, който е засегнат от това неврологично състояние. То продължава през целия живот и се отразява на координацията, начина на изразяване, структурирането на изреченията, умението за планиране на времето и в разговорната реч.
Хората, страдащи от диспраксия споделят, че трябва да вкараш известна степен на несериозност в разговорите, ако имаш от смущения в координацията, които не могат да бъдат скрити толкова лесно. Единственият проблем е, че когато свикнеш да бъдеш смешен, после е трудно да се вземеш насериозно.
Те често завършват изреченията си с извинения, дори когато няма нищо, за което да трябва да се извиняват. Самоунизителните анекдоти за нараняванията, които са претърпели през изминалата седмица, веднага излизат на първо място в разговора, преди някой друг да им отнеме сцената.
Счита се, че 10% от населението страда от диспраксия, но цифрата не е окончателна. Докато сродни състояния като синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD) или аутизъм постепенно започват да бъдат разпознаваеми, нашето разбиране за диспраксията все още е много назадничаво. Тя често се приема просто като „синдром на непохватното дете“ и много хора губят години на жизненоважна подкрепа в резултат на това.
Диспраксията засяга:
- Координацията, балансът и движенията
- Начина, по който се научават нови умения, мисленето и запаметяването на информация на работното място и вкъщи
- Ежедневни умения като обличане или готвене
- Умението да се пише, да се ползва клавиатура, рисуването или хващането на малки предмети
- Начина на функциониране в социална среда
- Овладяването на емоциите
- Начина, по който се управлява времето, Уменията за планиране и самоорганизация
В училищна възраст диспраксията може да се прояви по следните начини:
- Детето има слабо разбиране за понятия като „в“, „на“, „пред“ и др.
- Детето се затруднява да се качва или слиза по стълби
- Детето се справя зле с обличането
- Детето е бавно и колебливо в повечето си действия
- Детето изглежда не може да учи нищо инстинктивно, а уменията трябва да му се показват
- Детето пада често
- Детето има лош захват на молива
- Детето избягва физическо възпитание и игри
- Детето се справя зле в клас, но значително по-добре при самостоятелна подготовка
- Детето реагира на всякакви стимули, а периодът му на внимание е занижен
- Детето може да има проблеми по математика и трудности да пише структурирани текстове
- Детето изпитва голямо затруднение да преписва от дъската
- На детето му е трудно да пише и пише незряло за възрастта си
- Детето няма капацитет да помни и/или да следва инструкции
- Детето има лоша самоорганизация
Източник: Национална здравна служба на Англия и Фондацията по диспраксия
Джасмин Андерсън, която страда от диспраксия споделя:
“Хората не желаеха да ме възприемат като дете с диспраксия, въпреки че сега симптомите изглеждат повече от очевидни. Съучениците ме провокираха с обидни реплики в часовете по физическо възпитание и започнах да бягам от училище. Странях от хората, за да избегна подигравките как държа ножа и вилицата, как ми е трудно да се качвам и слизам по стълби или как накуцвам при ходене. Дори когато споделих своите притеснения с личния си лекар като тийнейджър, той просто ми се изсмя и ме изпрати да си вървя по начина, по който всички се отнасяха с мен”.
Дори за хора с диспраксия, които са получили диагноза, е трудно да се намери правилната подкрепа. Джейми Шепърд е бил диагностициран с диспраксия на ранна възраст, но е бил нарочен за слаборазвиващ се в училище, преди да му бъде предложена помощ.
В британско проучване от 2017-а година 65% от учителите заявяват, че познанията или информацията за диспраксията в техните училища са ограничени или много ограничени, а 43% от учебните заведение нямат ясна процедура, с която да идентифицират ученици с диспраксия.
Джейми Шепърд, който вече е 29-годишен и живее в Съндърланд, разказва:
„Почеркът ми беше наистина ужасен и все още е. Учителят ми в предучилищна възраст първоначално ме беше отписал като дете с ниски способности и ме беше поставил в групата, която се нуждаеше от допълнителни уроци, включваща деца от семейства, където английският не е майчин език. Това продължи, докато не направихме упражнение на компютър. Напечатах всичко перфектно и едва тогава учителят ми осъзна, че може да съм диспраксик. Още същия следобед от училището се извиниха на майка ми и потвърдиха, че вероятно страдам от диспраксия“.
Научни изследвания показват, че млади хора и възрастни, страдащи от диспраксия, са изложени на по-висок риск да отказват или доброволно да “отпадат” от дейности или ситуации поради страх да не се изложат, когато техните трудности си проличат.
Родителите на деца с диспраксия разказват, че техните деца се чувстват претоварени емоционално заради очакванията към тях и работата, която се изисква от тях. Те „маскират“ своите проблеми като влагат допълнителни усилия, така че техните трудности да не бъдат забелязани.
„Едва когато станах по-голям осъзнах, че диспраксията не се свежда само до нечетливия почерк. Едва когато навърших 23 години, започнах сериозно да мисля за физически упражнения, тъй като си спомням колко неловко се чувствах заради участието ми в групови спортове“, допълва Джейми.
За него последиците върху психичното здраве от това състояние, които често са пренебрегвани, също са казали думата си. Когато дядо му умира, докато той завършва магистратура, Джейми изпада в дълбока депресия.
“Назначиха ми ментор за психично здраве и учител, който да помага с учебния процес. Едва тогава някой ми обясни, че част от диспраксията е свързана също и с недобра психическа координация. За мен беше трудно да разбера дали диспраксията или депресията затрудняваха моята способност да приоритизирам и организирам работата си“, допълва той.
Макар и да се говори все повече за диспраксията, тя все още си остава едно доста непознато или недобре разбрано състояние. А за хората с диспраксия е трудно да приемат факта, че научават все повече за нея, но околните често не искат да ги разберат.
Източник:inews.co.uk
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Лилия Чаушева
Photo credit: Freepik