Да, възможно е.
Трябваше ми много време да го приема, но е самата истина. Можете да имате безброй щастливи спомени от детството си – можете да признаете, че винаги сте имали достатъчно храна, че членовете на семейството ви са се обичали един друг и въпреки това да имате травма от детството. Нека да поговорим как това е възможно.
Моето класическо щастливо детство
Моето детство беше щастливо. Имам чувството, че когато говоря за отхвърлянето и травмата си, хората остават с впечатление, че съм израснала в студен дом без любов, но това изобщо не е вярно. Семейството ми е шумно, весело и забавно, и показва любовта си по свой собствен начин. Не сме се поглеждали в очите и не сме си казвали „Нали знаеш, че те обичам?“, но си имахме наши си шеги, играехме на настолни игри и се гушкахме на дивана.
Майка ми работеше нощна смяна като медицинска сестра, за да може да прекарва дните с нас и да ни води в библиотеката, на басейн и при бабите и дядовците ни през лятото, и да ни помага с домашните през учебната година. Почти всяка вечер ни сервираше домашно приготвена храна. Баща ми се издигна от счетоводител до инспектор – работеше повече часове отколкото вероятно му се е искало, за да издържа четирите си деца, които ходеха на спорт и участваха в оркестри и непрекъснато имаха нужда от нови дрехи, защото растяха като гъби.
С братята и сестрите ми непрекъснато се карахме, викахме и се подигравахме един на друг, но също така редовно си играехме. Имах приятели през цялото си детство. Като малки си измисляхме наши си игри и строяхме крепости, като пораснахме, започнахме да си говорим за гаджета, за колежа и за драмите покрай приятелите ни. Имам толкова много хубави спомени с братята и сестрите си, които са изпълнили детството ми с радост и сплотеност.
Имах щастливо детство. Също така имам и травма от него.
Травмата не винаги се забелязва на момента
Ако попитате 15-годишното ми “Аз” дали смята, че детството ми е травмиращо, то би се изсмяло и отговорило отрицателно. Бихте получили същия отговор от 18- и 21-годишното ми “Аз”. 23-годишното ми “Аз” също би казало не, но вече по-колебливо. Не би се засмяло. Сега, на 26-годишна възраст знам, че отговорът е да, макар че може би пак бих казала не на живо, защото все още не съм се научила да бъда напълно откровена за живота си без сигурността на интернет.
Понеже детството ми беше толкова щастливо, не разбирах как би могло да бъде и травмиращо. Често мисля в крайности – нещо е или само бяло, или само черно. Тъй като знам със сигурност, че детството ми беше щастливо, както по мое лично мнение, така и чисто обективно, си мислех, че не би могло да е травмиращо. Което означаваше, че всички моменти, в които не е било толкова щастливо, нямаха значение. Сигурно, моята драматична особа ги е изопачила или си ги спомням по грешен начин, или са нещо съвсем „нормално“ и е странно, че изобщо ме разстройват.
Освен това „малките“ травми от детството ми бяха редовна част от ежедневието ми. Ако бях приела, че действително са травмиращи, докато ги изживявах, щеше да ми е много трудно да се справям с живота, в по-голямата част от времето. Много по-лесно беше да реша, че проблемът е в мен – да интернализирам това, което мога, и да отричам това, което не мога.
Това е определението за травма – невъзможността, смущаващо събитие да бъде интегрирано във вътрешната представа за реалност. Няма значение, че 99% от тази реалност е щастлива и подкрепяща. Ако този 1% е напълно противоположен на истината, отдели се и започне да живее самостоятелен живот, тук вече говорим за травма.
Е, то тогава всички хора са травмирани
И да, и не.
Да, вярно е, че когато човек осъзнае, че истинската травма не е само следствие борба на фронта или сексуално посегателство, разбира, че голяма част от хората са преминали през травма и живеят с нея, често без дори да го осъзнават. Но ако прочетете предишния абзац и си помислите „Е, разбира се, че ми се е случвало, на всички се е случвало“ – това е явен признак на травма от детството.
Звучи клиширано, но много хора с травма от детството имат родители със собствена неразрешена травма от детството. И ако са стигнали до определена възраст, без да са я разрешили, им се е наложило да намерят начин да живеят с нея. Един от най-честите методи за справяне с травмата в дългосрочен план е отрицанието. Хората си казват, че не е било толкова лошо, че на другите им е по-трудно, че просто животът е такъв и че не могат да очакват всичко да е идеално през цялото време.
След което прехвърлят тези травми на собствените си деца и когато децата им се разстроят, ги учат на същото отрицание. Казват на децата си, че не е толкова зле, че на другите им е трудно, че просто животът е такъв и че не могат винаги да са идеални – и децата им порастват с идеята, че това е нормално.
Не е нормално
Тук съм, за да кажа, че да растете с чувството, че сте изначално лоши, че сте отговорни за чувствата на всички останали или че трябва да вървите на пръсти покрай хората в живота си, не е нормално. Не е било редно да ви учат да пренебрегвате вътрешния си глас, който казва „това не е правилно“.
Не е било редно да ви учат да пренебрегвате себе си.
А ако ви се е случило, това „се брои“ за травма от детството. Имате право да вземете тази болка насериозно и да направите каквото е необходимо, за да я преодолеете. Нямате нужда от ничие позволение за това и макар да го заслужавате, нямате нужда от извинение, за да продължите напред. Можете сами да започнете процеса по преодоляване чрез себеродителство, при което използвате сегашния си опит като възрастен, за да се погрижите за нуждите на детето вътре във вас, които са били игнорирани или осмивани в миналото.
И в заключение искам да кажа, че не наранявате никого, приемайки вашата травма за реалност. Имате отговорност към самите себе си, по-важна от отговорността ви към комфорта на другите.
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Вероника Стоилова
Източник: https://themighty.com